EducationДесет години след завършването на училище минах от другата страна в класната стая и водя уроци. Един вид учител станах и впечатленията ми са много силни и определено се радвам, че не съм такъв постоянно. Това е безумно тежка и отговорна работа, която ме изчерпва в пъти повече от работното ми място. И предполагам бихте ме разбрали, защото за всеки час, в който говоря, ми трябват поне десет часа подготовка. След шестте часа в училище съм абсолютно блокирал, нямам ресурс да върша елементарни задачи и ми се налага да релаксирам поне два часа, за да мога да правя каквото и да е. Това е цената на това да давам най-доброто, което ми е по силите.
Защо ли обаче ви занимавам с това, колко е трудно учителстването? Отговорът е в това, че вече разбирам защо качествени уроци в училище по информатика, а и въобще, трудно се случват. Да допуснем, че един програмист като мен реши да работи в училище за постоянно. Първото нещо, с което ще трябва да свикне, е че заплатата му ще бъде четири-пет+ пъти по-ниска. Второто е, че вероятно ще бъде претоварен с уроци и ако ги води като влага в тях цялата си енергия в останалата част от деня няма да му се занимава с нищо. Третото е, че дори и да има желание да се занимава с това да си готви уроците и да работи с учениците, вероятно голяма част от времето му ще ходи в това да пише планове, разпределения, характеристики, дневници, графици и всевъзможни бумащини. Имам учител в семейството, знам как е. И какво излиза? Ами няма програмисти – учители за постоянно. Нещо ново ли казвам?
Другото е, че дори и всички тези пречки да ги няма, нещата пак няма да се получат. Образователната система е ултраконсервативна и в естествена криза. Причината обаче не е толкова явна, и коренът ѝ е в това, че системата е измислена по време на индустриалната революция за нуждите на тогавашното общество. Трябвали са работници, а работниците се иска да са грамотни и да могат малко да смятат, за да се оправят на поточната линия. Самата система е копие на една фабрика – с поточна линия, строго регламентирани процедури и рутини. Учениците се разделят по възраст, минават през няколко степени по няколко класа, където учат еднакви и регламентирани неща. Накрая получават сертификат за качество (дипломата), който им е (бил?) вход за работа. И понеже освен работници трябват и бригадири – хоп висше образование на същия принцип. Това грубо е идеята. Да, ама вече работата на работниците от индустриалното общество се изпълнява от роботи и машини. Обществото е друго. Животът е друг. Образованието… почти същото. Редно е да се запитаме какво от това, с което сме свикнали в него, е наистина ценно и какво не. Трябва ли да има оценки? Трябва ли да има домашни? Трябва ли учебният план да разписва предмет по предмет, още повече, урок по урок какво да се учи през годината? Трябва ли да спираме да учим музика и рисуване в осми-девети клас? Трябва ли да има елитни гимназии? И нещата тръгват през сериозни промени и смели решения. Те не са утопия, а за пример може да послужи финландската система – нещо много различно от това, с което сме свикнали, но си работи чудесно.
Накрая всичко се свежда до един единствен конфликт, изпян от Pink Floyd. Сега имаме система, която по замисъл трябва да възпитава хора послушни, пасивни, изпълнителни и еднакви. Животът обаче е пъстър, насърчава любопитството, проактивността, творчеството, креативността. Системата дава дипломи, животът иска умения, системата е линейна, животът разчупен. В тази ситуация каквито и герочини усилия да се полагат, от ученици или учители, просто по дизайн таванът на ползите се достига бързо. Кога ли ще се сетим да гоним финландците, примерно, и да влезем в постиндустриалната епоха в образованието?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

56 − = 55