DSC06761Отпускам се в леглото. Всяко мускулче и жила по снагата ми ликуват. Затварям очи. Ще ми трябват най-много две минути, за да заспя. В тези две минути обаче съзнанието ми прави завой след завой сред скали, клекове, следва права отсечка, пейзажът наоколо се размазва от скоростта. Вестибуларният ми апарат се е бъгнал и чувствам как гравитацията ми идва ту отляво, ту отдясно на леглото докато вземам завоите и потъвам в безпаметността на съня.

Следващият ми спомен е от около 4:30 сутринта. Будя се по навик, с нагласата да тръгвам. Имам само да погледна спирачките, че нещо не държат. Оп… Сънувал съм. Оп… Въкщи съм. Оп… Свършило е.

А то каране ли бе да го опишеш. Това е от нещата, които правиш веднъж, казваш си “Браво!” и не повтаряш. Поне ако нямаш устойчиви мазохистични тенденции.

От доста време в съзнанието ми зрееше идеята да сляза малко на юг с МТБ-то. Ако имам време и компания до Бяло море, ако не – докъдето ги имам. Така с няколко обаждания прецених, че ще имам компания от поне двама и направих събитието със скучното описателно име “Три планини за два дни”. Сметнах километри и денивелация, излязоха съответно 200+ и 5000+, казах си – ще е леко на зор и започнах да рекламирам.

Както и на предното вело събитие, което организирах, във фейсбук събрахме доста мацки, които и както преди си останаха само виртуални. Предвид това, че имам опасен рецидив със събитие с десетина нацъкали го жени, иди обяснявай после, че нямаш дузина фалшиви женски профила във фейсбук, с които подмамваш будали.

Нейсе, тримата завалии, с които се събрах, явно решиха, че Перник им е опасно място за нощувка, а пък стоте километра до хижа “Чакър войвода” са им малко. И защо да не си го удължат с още 30 от София през Витоша. След като поне склониха да не е през Черни връх или Златните мостове, си определихме среща в 7:30 събота сутринта на бариерата на язовир “Студена”.

Тръгнах без намерение да съм точен, защото очаквах големи закъснения от останалите. Борбата ми с прясната кал ми подсигури половин час пасив. След още четиридесет минути пристигна първият завалия с голяма скорост и кървясали очи. След още петнадесет минути дойдоха и останалите двама по същия начин. Тактично им спестих, че ще ставаме по план около четири следващия ден и отпрашихме покрай язовира. Оттам през Боснек, Чуйпетлово, Смильо, по билото на Верила до Клисура. Километрите се нижеха, а предимството да съм спал с 6 часа повече от спътниците ми и да съм карал 30 километра по-малко започна да се усеща. На Клисура тествахме местната тираджийска кръчма и излъгах компанията да подпише декларация за събитието. За който не е ходил с МКТ тя се разбива до това да декларираш, че ще слушаш, ще оцелееш и няма да се оплакваш. Тъкмо навреме, защото след Клисура едно от осемте колена отказа и собственикът му любезно отклони предложението да го отрежем.

Скалъпихме план “В” и решихме  да пренощуваме у Самоков у единия от групата ни завалии като изпратим закъсалото другарче на другия ден по живо по здраво, а ние леко си удължим пътя. Като стигнахме в града се наложи се да въртим гумата на единия велосипед във въздуха, за да му закръглим километража на стотак. Последва рязко вдигане на бойния дух и въглехидратно зареждане в пицария и в Билла. Без да се мотаем легнахме, за да се събудим преди пет. Предложих на останалите да повъртят тридесетина километра из Самоков, за да сме като предния ден, ама нещо не ми възприеха идеята. Така в 5:20 атакувахме Боровец Там се разделихме с притежателя на злополучното коляно и тръгнахме към хижа Чакър войвода. Тук се убедих, че съм тръгнал на път с абсолютните машини. Докато аз мързеливо бутах, двамата ми спътници не слязоха от педалите. Не бяха по-бързи от мен, ама да си вземеш осемстотинте метра денивелация на първа и втора си е впечатляващо.
DSC06805

Хората в хижата се разбуждаха, а ние вече атакувахме Заврачица. Там първите няколко километра се оказаха супер приятен черен път, застлан с борови иглички, и ние го взехме за нула време. Последва бутане до хижа Марица, после и до Заврачица. Почивка, хапване, още четиридесет минути бутане или каране и ни свърши баира. Ужас!!! Ами сега?! Сега по данните от статията в MTB-BG.com следваше “най-върховното DSC06876изживяване на две колела, което можете да си представите”. Това е отсечка от небезизвестния Кайзеров път, по който ловджията Фердинанд си развявал пушката, докато си се разхождал между дворците си. Има много версии как е строен, но мястото е магично и сега пътят се вие по склона на връх Песоклива вапа, изсечен в скали, иззидан над пропасти и обрасъл в клек. Да, когато са го карали от МТБ-то може и да е бил преодолим, ама вече не става. Поне в 75% от трасето е прекалено обрасъл.

DSC06887Добрахме се до хижа Грънчар и последва най-бързото възможно спускане към Якоруда. След като разбрахме в колко средностатистически тръгва теснолинейката към Септември, оползотворихме оставащото време в местна кръчма.

Който е пътувал с влакчето по линията Септември – Добринище знае, че времето там е спряло. Гарите и влаковете по нея са отпреди петдесетина години, скоростта на придвижване отпреди стотина. А трасето е умопомрачително красиво.

Качихме се по примките на линията за около половин час до най-високата гара в България, Аврамови колиби. Оттам бях преценил, че ще стигнем по-бързо до София, ако караме до Белово и изпреварим влака с един час.

Мотивирахме се от часа на последния влак до София и взехме разстоянието до Белово през Юндола за шампионско време. Аз планирах да карам до село Костенец и другарчетата се наложи да правят жива верига около колелото ми, за да ме отклонят от намерението ми. Шегувам се естествено, като чух седемнадесет километра катерене не му и мислих. Качихме се с тях на влака и се разделихме на гара Костенец.

Като цяло това бе най-мазохистичното нещо, на което съм се подлагал. Удовлетворително по свой си начин, ама не бих повторил. Като чуваш, че си мазохист от случайни хора, а другарче споделя, че в казармата е било рай в сравнение с това, което правим, явно не сме се жалили. Е, в крайна сметка оцеляхме. Четвъртото другарче излезе с най-добър късмет. Наяло се като животно с малини на полето в Долня баня.

Еми това бяха три планини за два дни. Излязоха 200+ километра и 4100+ метра положителна денивелация. Дали догодина ще правим четири планини за един ден? Знае ли се, луд умора няма.

2 thoughts on “Три планини за два дни

  1. Кала, май френд – съвсем си луднал 😀
    Което крие понякога и плюсове – готов си за Ком-Емине 2016 😀

    йор френд,
    Вес

    п.с. поздрави на Крис и Ицето

    • Зер геертер Хер Веселинов, имате право, както обикновено. Вече гледам към Старопланинкото било и с няколко неизвестни очаквам догодина да се запозная надълго и нашироко с него.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

7 + 1 =