Bankruptcy Миналия четвъртък ми беше болно. Много болно на душата. Седнах и с много чувство написах пост тук в блога, който субективно преживях като най-силното нещо, което съм правил, но…

В индианските романи, които четях в прогимназията, когато едно индианче навърши седим ли, осем ли – не помня, шаманът на племето му взе любимото нещо. Това беше един кон, а целта на ритуала, през който преминаваха всички момчета, бе да се научат да губят нещата, към които са най-привързани. Така на мен ми се наложи, след като натиснах бутона “Запази черновата” да разбера, че ми е изтекла сесията… И съответно състоянието на input полетата не се пазеше, нямах пуснат снифър… С думи прости не можах да си запазя творението, и нямаше как да го възстановя. Заслепен от чувствата се хванах на най-елементарната клопка да не натискам сейф периодично, толкова нетипично за Ай Ти специлист.

Помня, какво писах, разбира се, но три дни по-късно не мога да пресъздам чувството и формата. Ще опитам, нека е по-слабо, но няма да е по-малко ценно. Та, в писането има много хватки да се привлича и задържа внимание, няма да използвам нито една съзнателно. Ето как ми идва на един дъх:

Всичко тръгна от историята на една жена, която се бори за живота си, и както много българи, българки и българчета от него я делят пари. Много пари за лечение. Съответно близките на жената правят кампания, в която молят всички ни за помощ. Беше ми болно, защото мога да помогна само с малка по мащабите на нуждата сума. Дори да си продам цялото имущество и да изтегля всичките си спестявания не само няма да мога да платя кампанията, но дори няма да събера и десет процента от сумата. И ми беше болно. Знаете ли за какво ми беше по-болно обаче? Това, което отличаваше случая, беше възрастта на жената- двойна спрямо тези от обичайните съдби на хората от кампаниите за лечение. А най-болно ми беше, защото навсякъде в призивите за конкретната жена беше думичката “млада”, дошла по обиколни пътища.

Защо ми е било болно, бихте попитали… Ами просветна ми, че жената се бори за живота си, като продава и промотира съдбата си за съчувствие и пари. Тя не би успяла без лъскав маркетингов образ, а кой би намерил такъв у човек с по-напреднала възраст? А ние, които я подкрепяме в кампанията, купуваме чувството, че сме щедри, добри, помагащи и то на цената на едно левче, колкото е SMS-ът. Продават ли се съдби, купуват ли се и притежават ли се чувствата? Колко струва животът? Безценен??? Наистина???

За да се отговори на тези въпроси е нужен още един щрих, от болниците. Който е имал нещастието да минава през тях в тежки премеждия – свои или на близък, знае отговорите. Всичко се продава и купува, а животът струва колкото е цената на лечението. Някои имат щастието то да е евтино, други не. И тук съвсем не става въпрос за това колко е здравният бюджет, каква част от тежестта на лечението пада върху индивида и каква върху обществото. Нещата опират до ценностите ни.

Отказвам да повярвам, че обществото ни няма ресурс, който да насочи така, че поне кампаниите на борещите се за живот да станат излишни. Но още повече отказвам да повярвам как може една парадигма, която се отнася до икономиката, плъзва като тумор във всичките ни възприятия. Да, говоря за пазара. И, не, не съм анархист, антиглобалист, залитащ в левичарството или някой, с който да могат да се разправят с групов рефлекс и предубедености. Не вярвам някой да успее да дискредитира идеята ми като дискредитира мен.

За какво говоря? Корпорация ли е семейството? Доброволно икономическо обединение, което управлява движимо и недвижимо имущество и човешки капитал под формата на деца? Сделка ли е това да си намериш спътник в живота, където търгуваш качествата и недостатъците си срещу тези на другия и се пазариш за цената? Стока ли са здравето и животът? Болните хора трябва ли да стоят като стоки на рафта за индулгенции и да търсят по-лъскави опаковки и по-обхватна реклама?

В цялата Западна цивилизация отговорите са “да”. Така е, защото пазарната организация е ефективна, рационална, изпитана и печеливша. Нещо повече, основното човешко качество, което я прави възможно е алчността. А алчността и стремежът за притежание извират директно от чувството за самосъхранение, основният механизъм, който осигурява оцеляването ни като индивиди.

Но нещо тук не е наред, не мислите ли? Моето мнение е, че това е само половината от картината. Има и, най-общо казано, любов към ближния, алтруизъм, стремеж към единение. Нека това са клишета, банални фрази, нека се чувстват като прерогатив и изключителна собственост на компроментираните религиозни институции. Това, за което ми е болно е, че тази ориентация се притиска в съвременното общество и отстъпва място на базовите инстинкти и овълчаването ни.

Вероятно ще се съгласите, че като отидете на пазар, целта ви е да купите най-хубавото за парите, които имате. И това е добре. Но когато на тезгяха са здравето и животът, парите не стигат, а торбичката е празна – тогава ли трябва да проблесне, че използваме грешната парадигма в грешната област? Допустимо ли е да банкрутираме с живота и здравето си?

* Изображението е взето от https://flic.kr/p/iQ9VCN и е под CC BY 2.0 лиценз.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

− 5 = 2